3 неща, които изобщо няма да ми липсват от бебе-периода
Да гушкаш малкото си, невинно детенце, току-що появило се на света, да го наречем бял за целите на повествованието, е прекрасно. Да, абсолютно нищо и никога не би могло да бъде по-красиво, щастливо и диво. Именно диво, защото си е лудо приключение… в моментите, в които точно тази картина на вежливо спящо в обятията ти бебоче е всичко друго, но не и твоята реалност. И тъй като напоследък ми идва малко нанагорно, реших да си опиша 3-те неща, които изобщо, изобщо, изобщо няма да ми липсват, когато принчипесата достигне поне леко съзнателна възраст.
Нощното събуждане
И посреднощното. Преднощното – също. Само родителите могат да разберат онова супер специфично усещане, че главата ти тежи минимум 10 тона, когато се наложи да напуснеш топлото си легълце и да се отправиш на мисия към цвърчащото дребсче в другата стая/легло/даже и да е до теб. Бързам да уточня, не говоря за първите месеци, когато то миличкото има животоспасяваща потребност от мама или тати. Не, за следващите, когато уж всичко вече е установено, но, ето, пак е 3 часа сутринта и то пак е будно и пак крещи и отново никой не знае какво не е наред и всичко е опитано и нищо не помага… освен да си повтаряме, че е период, ще отмине, утре ще е по-добър ден, друго не знам. Най-много боли, когато събуждането се случва скоро, след като си си легнал, тогава, ох, тогава… Знайно е до какви ужасии може да доведе липсата на сън, но твърде малко се говори за прекъснатия сън.
Като станеш и резултатът от нощния маратон са 6 часа сън, ама накъсани на по 2-часови интервали, не, това изобщо не са 6 часа сън. Това е поредната нощ, предществаща ден на зомбитата, в който пак е сутрин, ама дали е нова сутрин или тази от вчера, не е много ясно.
Мрънкането
Побърква ме. Просто ме побърква. Имам чувството, че постоянно ми се дава зор, а това го мразя изконно. Все едно непрекъснато някой до теб да подвиква „Айде, айде, айде, де“. И освен това все едно не успяваш да направиш нищо правилно –така де, нали се недоволства, как да се чувства човек. А толкова се стараем, ние, новите майки, толкова се стараем всичко да е ОК. Но, не, то седи и мрънка и, извън дразнителните чувства, които току-що споменах, някак ти се насажда и едно особено противничко чувство на вина. Не се справяш, не се справяяяяяш, прописква гласчето отзад в главата ти, не успявааааш.
Естествено, аз отдавна знам как да му заповядвам да млъкне инстантно (на задното гласче, не на дребусчето), но наистина нямам търпение Бебей да овладее речта човешка и да започне да ми казва от какво се нуждае. Доколкото изобщо е възможно.
Памперсите
Гадните, найлонови образувания, обвили трътката на моето малко момиченце. Толкова гадно ми е, като си представя какво ли е една трета – в началото си е толкова, като цяло – от теб да е покрита с лепкав (който каквото ще да обяснява за свръх попиваемост и кадифена мекота) найлон. Особено пък през горещите месеци, ужас. Но това е едната страна на нещата, емпатично ми е гадно заради нея. Но другото е този привидно непрестанен цикъл: акано/много пишкано, носене до повивалника, събличнае на (почти) всичко, бърсане, слагане на новия памперс, обличане наобратно… Ако бебокът е с по-стабилен апетит, какъвто е и нашият случай, ритуалът се повтаря много, много, мнооого пъти на ден. И, да, не съм малоумна, когато реших да имам бебе, знаех, че ще е така, но, не, няма как на някого да му е ОК тази досада. Приемаш, че е така и чакаш търпеливо да мине.
Стане ли на 2 годинки, о, ще дойде време божествено… дано приучването към гърне премине толкова бързо и лесно, колкото изтерзаното ми въображение го мечтае.
795 преглеждания
